На 9 юли 1850 година е роден Иван Вазов, определян като патриарх на българската литература. Той е роден в семейството на заможен търговец. Майка му е видна обществена дама. Писателят има трима братя – двама военни и един политик.
Вазов завършва местното класно училище, изучава гръцки и турски език в Калоферското училище, а през 1866 година се записва в гимназията в Пловдив. През 1870 година е публикувано първото му стихотворение „Борът“ в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество.
Баща му го изпраща в Румъния, за да учи търговия, но Вазов бяга в Браила, където създава повестта „Немили-недраги“ и публикува патриотични стихове. По време на Руско-турската война работи в Свищов при губернатор Найден Геров. През 1879 година е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица.
През 1880 година се мести в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Там заема длъжността депутат от Областното събрание на Народната партия. Заедно с Константин Величков редактира в. „Народний глас“ и сп. „Зора“. В Пловдив създава „Епопея на забравените“, „Българският език“, „Новото гробище над Сливница“, „Иде ли?“, „Чичовци“.
През 1886 година заминава за Одеса, Русия, където написва романа „Под игото“ – първото българско произведение, за което издател плаща хонорар. През 1889 година се установява в София, издава сп. „Денница“ и сборниците „Драски и шарки“. През 1894 година е избран за народен представител от Народната партия, а от 1897 до 1899 година е министър на народното просвещение.
След Първата световна война Вазов тежко приема провала на България. През 1920 година отбелязва 70-годишен юбилей и получава отличието „народен поет“. Умира на 22 септември 1921 година, като малко преди това става почетен член на Българска академия на науките.